Моята Коледна приказка

                                                 КОЛЕДЕН  ЛУНАПАРК

  От лятото беше останала една лодка люлка. Дълго тя стоя сама, празна. Децата вече тръгнаха на училище, много деца заминаха за чужбината Германия. Един ден дойде един голям железен кран и лодката от лунапарка вече я няма. Няма нищо на това голямо празно място. А идва Коледа.

  Ще направим нов лунапарк. С децата ще сложим дърво. Ще закачим лампички. Ще сложим топчета  - червени, златни, бели, кафяви. Като дойде Коледа, ще запалим огън и ще играем и танцуваме край него. Ще бъде още по-красиво, ако всички деца от Пловдив дойдат да се веселим под златната луна.

   Филип Надеждов Илиев,V „а“ клас - ЦДО,  ул. „Батак“ № 48, град Пловдив, район Източен, кв. Столипиново

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                            КОЛЕДЕН  СЪН

   Искам да стана фризьорка. За Дядо Коледа всички трябва да са хубави. Искам в косите на момичетата да вплета звездички, много луни и слънца. И когато вечерта танцуват в класната стая, да не палим лампите. Само косите на мама искам да разроша. Да ме гушка и да заспя в тях. На топло. Искам мама да си дойде от Германия при мен.

  Галя  Ангелова Юсева, V „а“ клас - ЦДО,  ул. „Сокол“ № 13, град Пловдив, район Източен, кв. Столипиново

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                                                                                  КОЛЕДНИ ОГЪНЧЕТА

   Искам да стана боксьор. Да бия всички в махалата. И децата, и големите. Защото ми викат бейгир. И аз ставам зъл, очите ми почват да парят от болка. Тези хора  запалват в мене черен огън. И аз всеки път умирам.

   Аз искам да живея. Искам да живея в друга светлина. Топла и добра. Искам през Новата 2018 година да живеем всички заедно като хора, като братя. Да се обичаме. Да бъдем истински приятели.

   Гошо Верков Кабакчиев, V „а“ клас - ЦДО, ул. „Елба“ № 4, град Пловдив, район Източен, кв. Столипиново

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                                                                                  БРАТЧЕ И СЕСТРИЧЕ

       Днес не съм на занималня. Трябва да гледам Джесур. Това е моето малко братче. То е болно и плаче. Чудя се какво да правя. Казвам му: „Джесур, ти си добро дете, ти си слънчицето в нашата къща и аз написах на Дядо Коледа писмо да му кажа колко те обичам, мое братче. Дядо Коледа ще ти донесе голям подарък, ще ти донесе една кола. Ще излезем и ще посрещнем мама от работа. Тя сега бърза да почисти стаите, да блести за празника на хората в банката. Тя бърза, тя ще си дойде.“

       Джесур слуша моята приказка, успокои се и заспа сладичко. До него и аз се унесох в мечта. Добрият Дядо Коледа да има и за мен подарък. Червени индийски дрехи, посипани със златни звезди. Да ги облека и да танцувам в Новата година.

      Гюлшен Фърдес Али, ЦДО – група V „а“ клас при Основно училище „Пенчо Славейков“; Адрес: ул. „Сокол“ № 8, град Пловдив, район Източен, кв. Столипиново

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                                                                                КОЛЕДНА ДОБРИНА

      Бъдни вечер е. На елхата догарят свещи. Аз все още съм буден. Лежа на канапето в хола и чакам. Чакам да дойде Дядо Коледа и да ми донесе подаръка. Всяка година заспивах и не го дочаквах. На сутринта подаръците стояха под елхата. Но този път съм решен да издържа. Изведнъж отвън се чува радостен смях. Учудвам се,защото е много късно. Излизам на терасата и виждам пет-шест деца да си говорят-доста шумно:

-Най-сетне! Някой е сложил нещо в кутията!-каза едното дете.

-Не ни карай да чакаме! Покажи ни !-казват другите и то вади две филийки хляб. Тогава разбирам,че са бездомни.

      Става ми тъжно за тях,но не мога да изляза. Дванайсет и половина е ,а майка ми и баща ми ще ме убият ако отида навън по това време. Връщам се на канапето. Клепачите ми натежават. Изведнъж се озовавам на улицата облечен с дрехи,целите изпокъсани и мръсни.

Едно от онези деца, които бях видял ме забелязва и идва при мен:

-Как се казваш?-пита ме то.

-Алекс,-отговорям-а ти?

-Аз съм Мишо. Ела при нас.

Тръгвам с него и той ме запознава с другите - Мила, Сара, Гого и Васко.

-Ела - казва Сара-ще те разведа в нашата къща,ако може да се нарече така.

   Тя е права.Това не може да се нарече къща.Кашони наредени в кръг и дъски отгоре. Но ако си вътре и си говориш с другите деца е доста уютно.

   Тръгвам да излизам от импровизираната къща, но се спъвам и падам.

   Изправям се и изведнъж виждам,че съм на канапето вкъщи и е сутрин. Подаръците са под елхата. Искам да отида и да споделя подаръците си с онези деца на улицата.

    Така и правя, а те се чустват така щастливи, че ме прегръщат.

    Това за тях е Коледно чудо!

    Иван Христев Vв кл., ОУ “Екзарх Антим I“,гр.Пловдив

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                                                                                            ПРИКАЗНО

    Наближава Коледа. Празникът, който прави зимата топла, хората - хора и семейството здраво. В Пловдив е уютно.Греят хиляди малки светлинки, през витрините на кафенетата се виждат весели хора, обвили с ръцете си чаши, потънали в тих разговор или просто взирайки се към улицата навън.Може би в мен ? Днес никой не ме закача.Чуват се коледни песни и звънки гласчета. Я , каква хубава елха, къде е фонтана? Ще седна да погледам хората. Хубаво е! Влизат от един магазин в друг, търсят подаръци за любимите хора, а когато намерят, оживяват се, бързат. Искат по-скоро да го опаковат и сложат под елхата си. А очите им светят.

   Ухае на канела! Толкова е празнично. И без да се усетя ме обзема радост и нещо топло сгрява сърцето ми. Ще се запътя към стария град. Обичам калдъръмените улички, дюкянчетата и различните работилнички. Спирам пред работилничката на чичо Пешо.Тук винаги има чаша мляко за мен. Дори и да не е Коледа. Той е най-добрият човек, който познавам. По цял ден стои приведен над едно дърво и го човърка с длетото си. Понякога пуфти и му мърмори, но всякога ме посреща с усмивка. Моето столче е близо до печката, присядам и тихо го гледам, а той ми говори - за доброто, за хората и как се създава душа на дърво.

Трябва да тръгвам. Пътят обратно не е толкова светъл и пълен с хора. Хубав и светъл е Пловдив по Коледа, уютен и топъл... поне до реката...

Трябва да тръгвам....

...в 8 заключват вратата...

   Петя Стойкова

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                                                                                      ЗДРАВКО

    Утро. Студ. Сняг. Определено декември не е сезон за породист котарак като мен. Козината ми никога не е изглеждала по-ужасно. Ще ми трябват няколко дни, за да успея да изчистя всичко от нея и да я приведа в приличен за осанката ми вид. Ще се зачудите какво прави моя милост отвън на снега.

   Историята започна в онзи далечен вторник, когато Ани, ах моята мила Ани, видя малката бяла лента. До ден днешен не мога да си отговоря какво видя на нея, но явно е било нещо много гадно, защото със Светльо не спряха да плачат и да се прегръщат няколко часа. Явно това толкова ги е разстроило, че решиха да си го изкарат на мен. Ситуацията е ясна, безподобно красив котарак е оставен на мръсния калдъръмен път в Стария град. Не вярвах, че заплахите на Ани ще се окажат истина. Винаги, когато се качвах на кухненските шкафове и облизвах плота, тя ми казваше:

- Ще те пратя при котките в Стария град дебел неблагодарнико! - Но после ѝ ставаше жал и ме гушкаше силно. Никога не разбирах тези заплахи, докато една сутрин Светльо не ме качи в колата и каза:

-  Стой мирен, след малко ще слезеш.

   Отваряйки вратата, ме побиха тръпки от студа, който се ширеше навън. Невероятно меката ми козина се изпъна и залъщя на фона на белия сняг. И тогава се случи. Светльо потърси място, на което му се виждаше, че би подхождало да ме остави. Погали ме няколко пъти. Сълзите не спираха да бликат от очите му. Явно още бе разстроен от текста на бялата лента. Аз измяуках няколко пъти, за да му кажа да не страда, но той се разстройваше повече. И внезапно, след няколко минути, изтича до колата обратно, затвори вратата и си замина.

   Макар ,че котките не плачат, усетих как очите ми се насълзиха. Но в този момент усетих някаква приятна миризма да обзема всичките ми сетива. Мишка! Но как, къде? Нюхът ми на породист екземпляр ме заведе до счупен прозорец на стара къща. Макар калдъръма да бе толкова хлъзгав, успях да скоча и да вляза през него в къщата. Не съм предполагал, че вътре мога да видя толкова животински видове на едно място. По принцип холът, в който се помещавах ежедневно, бе изключително чисто място. Но ето че реалността ме натискаше все повече. И ако не бяха безкрайните паяжини, щях да хвана малкия ми приятел и да успея да закуся добре. Успях да намеря някакво парче плат и да се свия върху него. И тогава студът бавно проникна по цялото ми тяло и заспах. Сън. Блажен сън. В него съм там, на мекия диван, сгушен в скута на Ани. Какво ли не бих дал тя да ми се скара сега да не гоня тази мишка и да не лягам на този стар парцал. Ани, милата ми Ани.

   Обикновено по това време от годината Светльо и Ани украсяваха хола старателно. Под старателно имам предвид инженерната мисъл която влагаха в подредбата на играчките, които трябваше да бъдат на достатъчно високо и недостижимо място за мен. Обичах да си играя с цветните топки на елхата, които така ме предизвикваха да ги сваля от нея и да ги търкалям до момента, в който не попаднат под дивана. Обичах да гледам Ани и Светльо как се прегръщат вечер и гледат телевизия. Светльо нежно покриваше краката й с мекото одеало, което бе мое, разбира се. Моя милост винаги лягаше на краката й, върху одеалото. И така тримата заспивахме до момента, в който на Ани крака не се схванеше и не ме изритваше на земята, защото според нея моите скромни четири килограма били равносилни на кит върху краката й. Въпреки това, аз ги обичах, те бяха моето семейство. Когато в Коледната нощ подреждаха старателно трапезата, неразбираемо за мен, с постни ястия, винаги ми слагаха от любимия пауч с говеждо. Това бе единственият момент в годината, в който нито едно от ястията на масата не ми бе по вкуса. Разбира се, породист персиец като мен, не може да вечеря със сърми. Но виж говеждото е друго нещо. Не можех да разбера каква е тази борба да разчупят една пита и да се надпреварват кой по-бързо ще изяде парчето. Та цялата пита бе за тях и  имаха колкото време искат да я изядат. Но не, точно обратното, надпреварваха се взаимно, до момента, в който някой не извика:

-  У мен еее!

   Не разбирах тази радост, радваха се сякаш са спечелили един тон скумрия. Ехаа, това си е печалба, може би ще ми трябват две седмици да ям един тон. Но да се върна на празника. Моята любима част е тази, когато ми дават шарената кутия с панделка. Всяка година Ани и Светльо издебваха момента, когато остават сами вкъщи и започваха да се обаждат на приятелите си за съвет какво да купят за подарък на другия. Аз винаги знаех каква ще бъде изненадата и затова не ми бе интересно да гледам. Но искрата, която имаха в очите си, когато разопаковаха подаръците си, ето това бе нещото, което ми пречеше да се отпусна в сладка дрямка на топлия и мек диван. Очите им, тези изкрящи очи, показващи толкова любов, това е нещото, което винаги ме стопляше в онази празнична вечер. А празникът за мен тепърва започваше. Ани винаги ми даваше и на мен шарена кутия. И състезанието започваше. Всяка година водех състезание със себе си дали ще успея да вляза целия в кутията. Макар че в нея се побираха само лапите и главата ми, моята радост бе да се опитам да се напъхам целия. А вътре винаги имаше плюшена мишка. Ани знаеше, че обичам да ги дъвча и пъхам под дивана. Вече имах цяло стадо от мишки. За моите скромни пет години, бях събрал вече седем. Но тази година, мишката бе изненадващо за мен – пищяща. Уау! Тази ще ми бъде любима, усещах го. И така и стана.

   След като всички бяхме вечеряли обилно, се оттегляхме към любимия ни кът за отдих – дивана. Сякаш телата ни бяха създадени, за да бъдат сгушени едно в друго. И така до сутринта, когато ме чакаше нова порция пауч, разбира се пак с говеждо, все пак е Коледа. Светльо ставаше рано и правеше любимите палачинки за Ани. Тя ги обичаше с мед и орехи. Ако питат мен, трябваше да си изяждат онези миризливи сърми от вечерта, тъй като омирисваха къщата с тях. Едно нещо никога не се променяше. Вечерта и двамата ставаха мързеливи и никога не събираха храната от масата.

   Ани винаги се изненадваше като виждаше тези палачинки, когато се събудеше. И го целуваше, за да му благодари. После ме галеше и разглеждаше дали не съм бутнал нещо от масата вечерта, когато правех моето традиционно среднощно надбягване върху масата. Но не тези сърми бяха моята спирачка да се качвам на масата. Обичаха да гледат Коледни филми през целия ден и да си похапват. Това ме устройваше идеално, тъй като одеалото бе на разположение през целия ден, а вниманието бе  насочено към мен постоянно. Обичах, когато тримата сме вкъщи – заедно.

   Ох! Какво е това нещо! Ужас! Не ме бий! Някакъв жълт котарак ме напада и твърди, че мръсният парцал, върху който съм заспал е негов. Докато се опитвах да му обясня, че не го искам парцала, той ме бе повалил и забиваше ноктите си в мен. Докато не чух спасителния вик:

- Стой Макс! Не пипай котето!

   Дали от това, че бях спял на този студ, или защото умирах от глад, но сякаш ми се привидя, че над главата си тази жена имаше ореол. Разбира се, тя бе моят спасител. Гушна котарака и после ме погали. Ех, че е приятно, някой да те погали след всичко преживяно. Жената ме галеше и установи, че имам каишка. Явно това ѝ е показало, че съм важен котарак, с осанка, защото извади телефона си и започна да ме снима. Мрънкаше си нещо, но не успях да я разбера. Изненадващо за мен, на това мръсно място, тя успя да донесе пауч за мен. Не знаех, че в бедните покрайнини като тези, може да се намерят паучове. Но след неуспешния ми лов на мишката, паучът за мен бе равносилен на шарената кутия, която получавах на Коледа. Жената изчака около тридесет секунди, за да го изям и след това ме гушна и занесе до друга голяма къща, намираща се наблизо. И там какво да видя! Не съм предполагал, че на света има толкова много екземпляри като мен. Натрупаният ми наблюдателен опит на терасата бе установил наличието на около двадесет екземпляра на планетата. Но тук те бяха много повече. Различни на килограми, височина, положение. Толкова много котки, а тя намираше паучове за всички.

    Животът в Стария град не може да бъде сравнен с този вкъщи, но всеки ден ми донасяше нови почитатели. Имаше и такива, които преминаваха всеки ден, знаеха името ми, тъй като го пишеше на каишката, погалваха ме и отиваха на работа. Имаше и такива, които ме снимаха във филми, правеха ми фотосесии, носиха ми паучове.  Всеки ден ме галеха различни хора, но всички бяха добри към мен. Въпреки че бях занемарил външния си вид и привидно молех за душ, то все пак осанката ми си я имаше. Бях намерил едно дърво, което в корените си имаше дупка, а в нея бе толкова топло. Обичах да се сгушвам там и да си спомням за Ани и Светльо. И така изминаха две години. Жената всеки ден ми носеше храна, макар че моите първични способности на ловец се бяха развили изключително добре, то все пак обичах да си похапвам пауч. Знаех, че щом мине денят, в който навсякъде блаженно ухае на риба, то Коледа наближава. Всеки косъм от козината ми жадуваше топлия диван по това време на годината. Онзи ден бях заспал в корените на дървото, когато чух вик:

- Здравко! Здравко! Това си ти! Миличък! Ела тук!

   О, о! Та това са Ани и Светльо! О! Това са те! Но какво е това с тях? Наистина бяха те, наистина. Не можех да повярвам, че след две години те ме намериха. Явно са забравили лошата новина от бялата лента. А може би на бялата лента е била написана награда от томбола, която са спечелили, а това нещо с тях, е може би  наградата. Нещото бе голямо, колкото мен, с огромни червени бузи, а очите му светеха като тези на Ани, когато виждаше палачинките сутрин на Коледа. Уау, каква награда! Тя е правена за тях, дори прилича на тях двамата! Не можех да скрия радостта си, когато ги видях. Ани не спря да ме прегръща, стискаше ме толкова силно, имах чувството, че ще ме убие. Не ме пусна нито този, нито следващия ден. И тогава се случи: нещото, което ме топлеше в корените на дървото тези години, видях го, да, него – Диванът! Ох, как ми липсваше. Изтичах и забих ноктите си в него, бях мечтал за този миг цели две години. Но тогава Светльо ми се скара и моментално ме вкара в банята. Ох, това е моят ден! Душ, масаж и негово величество Аз!

   Никога не съм предполагал, че те ще се върнат за мен, но явно мечтите се сбъдват, когато силно вярваме в тях!

   Мария Кръстанова

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                                                                                          МАЛКИЯ ПАРИЖ

   Аз за Новата година искам да стана госпожà. Искам да остана в училище.

   Да живея в училището, да уча децата. Да уча и моето малко братче. На всичко, дето мене ме учат. Да станат нещо хубаво. Да са добри деца и щастливи. Да имат мечти. И да имат надежда.

   Искам да живея в Малкия Париж.

   Мария Катева Иванова, V „а“клас – ЦДО, ул. „Сокол“ № 31, град Пловдив район Източен, кв. Столипиново

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                                                                                   ДО МИЛИЯ ДЯДО КОЛЕДА

Мили Дядо Коледа,

   Може ли през комина да спуснеш едно вълшебно сандъче? В него да има гребени, златни фибички, червено червило и светещ лак за нокти. Да има и три малки блестящи рокли - за мен, Гюлшен и Галя. И обувки на балерини. Искам да бъдем хубави. Ще пеем и ще танцуваме в училище. Ще ни гледат всички.

   Бързай, дядо, всички те чакат!

  Минка  Асенова  Ангелова, V „а“ клас - ЦДО,  ул. „Батак“ № 52, град Пловдив, район Източен, кв. Столипиново

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                                                                                ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА

    Искам Новата година да ми донесе златна ябълка. Ще я дам в заложната къща.

   Човекът ще ми даде пари. Много пари. Първо ще отида на чаршията, ще купя най- хубавото яке - с пискюли. Ще дам два лева на таксито до „Панда“. Там ще си купя панталон с голям джоб за голям телефон, шапка и блуза, маратонки, тетрадка, химикалчета, флумастери, блокче, лепило.

    Ще вляза в голям и хубав магазин с много лампи и ще купя хляб, салам, кашкавал.

    Ще купя кола, джип, вътре с много шоколад. Ще си купя книги с приказки за принцеса.

    Ще купя къща. С голяма зелена градина и малки алтън кончета.  Момичетата и момчетата от училище и аз ще живеем като във златна ябълка.

     Руско Анев Михайлов, V „е“ клас, ул. „Златица“ № 27, град Пловдив, район Източен, кв. Столипиново

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                                                                                          КУШИ

     Коледа е хубав празник. Всички деца получават подаръци. Аз искам кукла, количка и биберон. Ще ушия красиви дрехи и ще я обличам всеки ден като принцеса. Ще я возя в количката из цялата махала. Моята красива принцеса ще пее и ще казва на хората: „Добър ден, как си, аз те обичам.“ И хората ще се смеят и гушкат Куши и ще се топлят от нейното сърце.

     Аз искам да гушна Куши в нощта на Дядо Коледа.

    Тенур Фърдес Али, II „д“ клас, ул. „Сокол“ № 8, град Пловдив, район Източен, кв. Столипиново

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                                                            ВЪЛШЕБНАТА ШЕЙНА НА ДЯДО КОЛЕДА

Здравейте, мили деца!

   Аз съм разказвач на приказки. В моята торбичка има много приказки. Приказки вълшебни, приказки смешни и изобщо приказки чудесни!

   Но сега искам да ви съобщя, че на площада в нашия град е пристигнал .....Дядо Коледа! До него е прекрасната Снежанка и мило се усмихва на всички. Елата деца! Ще има обиколка с вълшебната шейна. А маршрута, маршрута ще определите вие. Ще настроим джипиеса на еленчетата, които теглят шейната. А как се казват те? Нека си припомним.

   ДАШЪР, ДЕНСЪР, ПРЕНСЪР, ВИКСЕН, КОМЕТА, КУПИДОН, ДОНЪР, БЛИТЦЕН – осем еленчета и деветият – водачът  РУДОЛФ. Рудолф се включва във впряга, когато в една беззвездна нощ Дядо Коледа се уплашил да не обърка пътя и тогава.... Рудолф със своя червен, светещ нос повежда впряга във вярната посока - към земята. Снишил шейната и Дядо Коледа видял безброй, безброй светлини от местата, където го очаквали децата с надежда и обич! О, и възрастните го чакали, защото и те са били деца и защото…продължават да вярва в ЧУДЕСА!

   Ето ги осемте еленчета, но къде е Рудолф?

   Хайде да го извикаме.... Рудолф, Рудолф......По- силно....Рудолф..

   Няма го, изчезнал е! Къде, къде може да е отишъл? Мисле..е..те!

    А, сетих се! Сигурно е при пеещите фонтани.Ожаднял е и е отишъл  да  пийне водица. Да отидем там! Хванете родителите си за ръка и... към градината. Колко е красива градината, а сега, с коледните светлини, е още по- красива. А тази ярка червена светлина, която се движи и приближава към нас? Да.. това е Рудолф, с червения светещ нос.

            - Рудолф, закъсняваме, галоп към шейната!

            - Дядо Коледа, ние всички сме готови да полетим с шейната и да ти покажем нашия град от въздуха.

            - Хо, хо! Деца, вие сте прекрасни! Искате и мене да забавлявате!

ДАШЪР, ДЕНСЪР, ПРЕНСЪР, ВИКСЕН, КОМЕТА, КУПИДОН, ДОНЪР, БЛИТЦЕН, хайде момчета! РУДОЛФ – води!

            - Разказвачо, седни до мен. Деца, завържете здраво шалчетата и шапките си. Излитаме! Каква красота! Какво ще кажеш, разказвачо?

            -Дядо Коледа, имало едно време...., ох, обърках се.

   Дядо Коледа, градът ни е блестял още от древността като перла в равното, плодородно поле, а в полето седем хълма, които се виждат отдалече. Чудо! Много завоеватели са градили, други са опожарявали ГРАДЪТ, но той продължил да живее. Имал е много имена и децата ги знаят. Пълдин, Пулпудева............. о, деца, докато ги изброим обиколката ще свърши, затова продължавам. Много се гордеем с нашия град – древен и млад! Погледни, Дядо Коледа, всеки хълм е осветен. А тези гирлянди са мостовете на река Марица.

            - Хо, хо, виждам и надпис PLOVDIV 2019. Вече знам какво очаквате през тази година! Догодина и аз ще се подготвя и ще пусна на коледната елха във всеки град звездичка с надпис -

„ПЛОВДИВ ВИ ОЧАКВА”

            - Дядо Коледа, очакваме много гости. Очакваме  и побратимите си! Те са от четирите посоки на света – побратимените ни градове, но пак няма време да ги изброим.....

           - Деца, но какво сте казали на Рудолф? Накъде спуска шейната?

           - Изненада! - викат децата.

           - О, приземяваме се на сцената на Античния театър. Колко деца! Всички пеят и танцуват! И аз ще ви изненадам! Погледнете нагоре към небето!

           - Сняг, заваля сняг! Дядо Коледа, о б и ч а м е   т е!

           - И аз много ви о б и ч а м, деца! Благодаря ви за концерта! Зачервихте бузки и нослета. Време е да се прибирате вкъщи където ви очакват, какво? – п о д а р ъци! Разказвачо, къде си?

          - Тук съм Дядо Коледа. Записах тази приказка, за да  не мислим, че срещата ни с теб е била сън. Деца и пораснали деца, нито за миг не се съмнявайте, че Дядо Коледа съществува! Той е жив -  като надеждата, мечтата и любовта!

КОЛЕДА! Този вечен копнеж по чудесното! И това ЧУДЕСНО не ти принадлежи, но ТО винаги е ТАМ като подарък, КОЙТО ОЧАКВАШ!

   Павлина Веселинова Николова

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                                                                                           КОЛЕДА

   В една чудна коледна нощ Иван си играеше със снега. Валяха меки пухкави снежинки.От малките комини излизаше пушек. Всички бяха щастливи, защото едва след един час настъпваше Коледа. Хората ядяха и се веселяха, докато децата си играеха в снега и с нетърпение чакаха да дойде празникът. Родителите им не вярваха в Дядо Коледа, но децата го обичаха, защото той всяка година им донасяше подаръци. В една къща, отделена от големия град, беше изящно украсена с добре окачени светлинки.Елхата сияеше,гирляндите и другите украси бяха сложени из цялата къща. В нея имаше и голяма камина, върху която висяха чорапи, още ненапълнени  със сладкиши.

   Две деца, момче и момиче, седяха пред нея. Изведнъж плътен женски глас се обади и заръча на децата да дойдат при нея. Това беше майка им. Тя им казваше да си измият ръцете и да седнат на масата. Коледната трапеза беше подредена с най разнообразни ястия. След половин час вече се бяха навечеряли и нетърпеливо чакаха камбаната на големия часовник да удари дванадесет часа. В оставащото време си разказваха приказки край огъня.

   Настъпи Коледа. Целият град казваше „Честита Коледа“. След време децата и родителите започнаха да си лягат. Когато целият град заспа, настана пълна тишина .

   Обаче по една тъмна уличка вървеше белобрад човек с червен костюм,нарамил голям чувал. Това беше дядо Коледа. Тази година той беше решен да раздаде подаръци дори и на лошите деца,а най добрите по два или три подаръка на всеки. Не пропусна нито една къща и всяко дете получи по един бонус подарък от родителите си. Те пък от своя страна бяха изумени от тях.“Откъде ли са дошли другите подаръци?“- питаха се те,но този въпрос остана без отговор. Децата бяха щастливи като всяка година и ще продължат да бъдат щастливи, докато вярват в Дядо Коледа.

  Симеон Стоянов, ОУ“ Екзарх Антим1“, 5А Клас

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                                                                               КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

   Искам в навечерието на Коледа да разкажа приказката за едно момиче, най-обикновенно с тънки крачета, любопитни очи и с две големи панделки на дългите плитки .

   Преди много години това момиче живеело в един квартал на изток от хълма, където се намира Стария град .

   Често водели момичето на разходка в тази част на града. То потропвао с новите си лачени обувки по стария калдаръм, оглеждало с ненаситно любопитство старите къщи, много от които в това време приличали на беззъби баби с олющените си стени и прогнили огради.

   Голямата порта, наречена от стари времена „Хисар капия „ си била все там и била  все така внуштелна и романтична, а малкото момиченце имало много снимки на това място – снимка с големите, наподобяващи пеперуди паднели, снимка с мама, с тате. Имало даже снимка с двамата, едни такива млади, хубави, важно позиращи до кльощавото детенце .Разходките минавали през портата по посока запад, където стигали до една голяма мноооого красива църква . Църквата била пълна с интересни стари хора, повечето от които тъжни, сбръчени и с напукани ръце.

  Имало и няколко удивителни бабички с начервени устни, прически,а  две от тях със сини  коси като на феите. Много красиви били тези стари жени, облечени с плисирани поли, удивително бели ризи, носели и невероятно красиви бижута .

  Момиченцето разбира се много искало да си говори с тях, даже си мечтаело да прилича на тях .

  Коледите се следвали една след друга, все по – интересни и забавни, защото момиченцето било пораснало и дори живело в квартал от западната страна на Стария град, но всеки ден самичко изкачвало стълбите з а да отиде първо на детска градина, а по-късно и на училище пак там в този, изпълнен с чудеса Стар Пловдив.

  Обичта на малкото дете към калдаръма и старите къщи растял, защото чудесата били на всяка крачка-къде ще намериш счупено от гърне парче, къде монета .

  Най-хубавото било, че и повечето приятели на детето живеели тук .

  Ето голямата къща отдясно по пътя към Хисар капия - къща на приятел, срещу нея тясна стълна води в двора на друга къща, стаите с а над магазина, а в къщата живеят не един, а двама приятели- близнаци са . До тях е фурната . Как ухаел пресно изпечения хляб – на дом, уют и обич !!

  Освен всичко в Стария град се случило и друго чудо, което много зарадвало малкото момиче . Онези жени –красиви, със сини коси като феи започнали д а го заговарят, радвали му се дори започнали да го хвалят, защото нашето момиче пораснало, неусетно и се превърнало в девойка, която обичала да рецитира, да играе театър и всичко което правело предизвиквало радост у старите хора .

Минали много Коледи ....

Много неща се променили ..

Момчетата не живеели в старите къщи .

Опустяла къщата на дамите със сини коси....

    Но обичта м а момичето към Стария Пловдив ставала по-силна и един ден, т.е. една Коледа то решило да направи празник за тези стари къщи, изпълнени със сладки спомени .

   Никой не бил правил нещо такова, но момичето, вече възрастна жена със няколко сребристи косъма на главата и без големите панделки, решило на празното място, където живеел един от приятелите  и да постави елха .

  Поканило и приятели, с които украсили дървото и му сложили лампички . Дошли малки и големи с коледни украси и нагиздили елхичката . И чудото станало ...

  Запели пловдивчани от всякакви националности и религии за светлината и надеждата по Коледа . Тропнали хорце .

  И разбира се похапнали сладко .

 Стиснали си ръцете и всеки се прибрал у дома в очакване на Новата година .

 За възрастните времето минава неусетно,  затова момичето не усетило как дошъл декември .

 Събрали отново приятели  и заедно посадили борче в двора на онова момче . Украсили го, стало красиво и всички били щастливи .

 Събудили се спомените, за палавите момчета и момичетата с дълги плитки, за дамите със сините коси, за още хиляди прекрасни неща, а най-хубавото било, че около дървото се събрали феи- чародеки.

 Те били млади, красиви, усмихнати, и много талантливи свързани помежду си с много обич и истинско приятелство.

 Нашата героиня била щастлива да има толкова мили приятелки, с които всяка година украсяват растящото борче, пеят и танцуват заедно с малки и големи, даже вместо джуджета чудесни момичета и момчета им помагат да правят всякакви Коледни чудеса. Светлина и надежда даряват  и биват дарявани .

Празника е всяка Коледа !

Ако минете в началото на декември и дървото не е украсено, моля спомнете си за тази приказка и я продължете, тя е и Ваша, защото Пловдив е наш дом, на всички . 

А аз, момичето със сбъднати мечти много Ви обичам !

Пожелавам Ви щастлива и споделена Коледа .

С много обич, мили феи

 Д-р Ахавни Кеворкян

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

                                                                                                          НЕБИВАЛИЦИ

   Баба винаги ми разказваше коледни приказки в навечерието на Бъдни вечер и вечно говореше за традициите и за всичко свързано с празника. Тогава бях малка и с нетърпение очаквах тези прекрасни моменти с нея.

   Спомням си как препусках из града с колелото, за да я посетя, когато по-голямата ми сестра каза: „Дядо Коледа не съществува дори и малките деца знаят това!”. Баба винаги ме разбираше. Исках да я видя, защото знаех, че ще бъде честна с мен. Знаех, че казваше истината и тази истина се преглъщаше много по-лесно с една от нейните великолепни  кифлички.

   Баба беше у дома, а меките кифли бяха все още топли. Между хапките успях да ѝ разкажа всичко. Тя ме погледна с удивление. „Няма Дядо Коледа?!”-изсумтя тя. „Небивалици! Не го вярвам. Чувала съм за това от години и ме вбесява. Сега си облечи палтото и да тръгваме, за да разберем истината.”

„Тръгваме? Къде отиваме, бабо?”-попитах аз. Та дори не бях приключила с втората си канелена кифличка.

   Мястото се оказа „Кехлибар”- тъмнооранжевият  супермаркет, единственият такъв в малкия ни град. Той предлагаше от почти всичко по малко. Преминавайки през плъзгащите се врати, баба ми подаде банкнота от двадесет лева – „Вземи парите”- каза тя – „ и купи за някого, нещо от което би имал нужда. Аз ще те чакам в колата.” – след което се обърна и излезе от сградата.

   Бях само на десет. Често се случваше да пазарувам с мама, но никога не ми се е налагало да го върша сама. Супермаркетът изглеждаше голям и пълен с хора. За няколко секунди аз стоях неподвижно, объркано, стискайки синята банкнота. Чудех се какво да купя и за кого да го купя. Помислих за всички, които познавах: семейството ми, съседите, децата от училище. Тъкмо бях готова да се обърна и да си тръгна, когато се сетих за Боби Ангелов. Той бе дете с малко носле и разрошена коса и стоеше зад мен в занималнята при госпожа Иванова. Боби нямаше палто. Знаех го, защото никога не излизаше по време на междучасието. Майка му често пишеше бележки, казвайки на учителката, че той има хрема и не може да играе в студеното време. Но скоро всички деца забелязахме, че всъщност не кашляше, а просто нямаше палто.

   Силно вълнение изпълни сърцето ми. Щях да купя на Боби Ангелов палто! Спрях се на червена връхна дреха, която имаше мека качулка. Изглеждаше наистина топла и според мен щеше да му хареса. Не вид



                Share on facebook
Календар на събитията  

Календар и събития

 

< Събития